Да вярваме ли в Европейската зелена сделка
След огласяването през юли т.г. на пакета на ЕК Готови за 55 (Fit for 55), някои наши издания като по команда се включиха в информационна кампания, поставяща под съмнение Европейската зелена сделка /ЕЗС/. Много материали минаха неподписани, почти сигурен знак за поръчкови публикации, зад които ясно личаха евроскептични интереси. Други текстове произлязоха от уж мастити експерти, които без особена аргументация твърдяха – и твърдят – че Зелената сделка „не е за бедни страни като България“, че въглеводородните горива ще останат да доминират на пазара и след 2050 г., а зеленият преход е залитане на бюрократи в Брюксел. Вълната от отричащи становища, впрочем не само в България, преследваше явната цел да принизи значението на предстоящата 26-та Конференция на ООН за климата в Глазгоу (COP26) и на зеления преход като цяло.
Скоро ни застигна друг, този път наистина тревожен, информационен поток относно безпрецедентно нарастващи в навечерието на зимата цени на суровия петрол, природния газ, въглищата и електроенергията на пазарите в ЕС, Китай, Индия, Япония и други страни, дори в богатите на въглеводороди САЩ. Докато първата информационна кампания беше тенденциозна пропаганда, то втората - за развитие на европейска и световна енергийна криза – отразява реални измерения на ожесточаващо се противопоставяне между интереси, свързани с икономиката на изкопаемите горива и оформилия се в двете години между Мадрид и Глазгоу международен консенсус за постигане на климатична неутралност към 2050 г., с акцент върху спешни мерки до 2030 г. Това противопоставяне ще бележи по-нататъшния ход на Европейската зелена сделка.
Може би в най-голяма степен за международния консенсус допринесе ЕЗС, особено в концептуално и геополитическо отношение, но този принос бе осъзнат постепенно, в хода на глобалния климатичен дебат. През декември 2019 г., ден след представянето на Европейската зелена сделка от Урсула фон дер Лайен, Грийнпийс окачестви новата стратегия като „само раздраскваща повърхността“ на наболелия проблем с климата. Блумбърг приветства ЕЗС заради нейния „сравнително тесен фокус“ върху климата и свързани икономически отрасли. Същевременно разкритикува Green New Deal, разработван от лявото крило в Демократическата партия на САЩ, в който, според Блумбърг, присъствали предизвикващи спор въпроси, „нямащи отношение към климата – от здравеопазване до заетост“. И двете оценки се оказаха прибързани. Всъщност, Европейската зелена сделка беше развита като стратегия за системни и дъбочинни преобразования, което я прави по принцип особено привлекателна за страни членки като България.
По-малко от година след огласяването на Европейската зелена сделка, нейната философия и климатични и екологични параметри бяха възприети от правителствата на девет от десетте най-големи икономики в света и още 116 държави, както и от компании като BP, ENGIE, Shell, Equinor, RWE, Siemens, SNАM, Enel, REPSOL и т.н. Авторитетната международна Комисия за енергиен преход, състояща се от изпълнителните директори на 45 най-големи индустриални и енергийни компании, изрази становище през септември 2020 г., че „без съмнение е технически възможно и икономически достъпно, целият свят да постигне нетна нула в парниковите емисии до средата на столетието“. „За равитите страни целта е реализируема до 2050 г., за развиващите се страни през следващите 10 години“, допълни комисията.
Наред с примера на ЕС, избирането на президента Джо Байдън доведе до рязък обрат в климатичната политика на САЩ и редица ключови страни. Под влияние на ЕС, както и на САЩ, Китай пое, макар с редица условности, ангажимент да постигне нетна нула „преди 2060 г.“. С указ президентът на Русия разпореди емисиите от парникови газове да бъдат намалени до 2030 г. на до 70 % спрямо нивата от 1990 г., както и да бъде разработена стратегия на правителството за климатично неутрално социално и икономическо развитие на Русия към 2050 г. Към днешна дата, въпреки пагубно отражение на глобаното затопляне върху околната среда и икономически отрасли в Русия, стратегията на руското правителство е в застой, което пролича и на КОП26. За участието на Китай на конференцията в Глазгоу Блумбърг първоначално написа, че „то се отличава с оглушително мълчание“. Русия и Китай се въздържаха от мащабни инициативи, издигнати на КОП26, особено т.нар. Ангажимент за намаляване на метана (с 30% до 2030 г.). Това не обезсърчи американския специален пратеник Джон Кери да преговаря с двете делегации до последния момент в опит да ги убеди, в качеството им на големи замърсители, да се присъединят към алианса за предотвратяване на обезлесяването (deforestation), прекратяване на изгарянето на въглища, намаляване на метана, прекратяване на субсидиите за изкопаеми горива и други инициативи, с които ще се запомни КОП26. Кери заяви, че диалогът ще продължи и след конференцията и представи непрекъснатото взаимодействие на САЩ с основни страни като „бъдещето на климатичната дипломация”. САЩ и ЕС бяха партньори в издигането на споменатите инициативи и по всичко личи, че ще си сътрудничат в климатичната дипломация, което потвърждава глобалното измерение на Европейската зелена сделка.
На този фон обявената договореност между САЩ и Китай да удвоят усилията си в насоките, очертани на КОП26, е закономерен положителен резултат. Договореността не се отличава с особена конкретика, но фактът, че двете най-големи икономики в света, отговорни за почти половината парникови емисии на планетата, заявяват готовност да синхронизират климатичните си политики открива нови възможности в борбата с климатичните промени – в момент, когато генералният секретар на ООН Гутериш не без основание отбеляза, че “целта за ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 градуса е все още постижима, но е на животоподдържащи системи“.
Особено от 2018 г. насам международната общност актвизира усилията да накара страните да изпълняват поетия в Парижкото споразумение ангажимент за ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 гр. по Целзий до края на века. Европейският съюз - със секторните стратегии на Европейската зелена сделка, проекта за Европейски климатичен закон и особено пакета за декарбонизация от юли 2021 г. - демонстрира воля и конкретни решения за постигане на целта от 1,5 гр. Ц. Мерките и политиките на ЕС бяха подкрепени от правителства, международни организации, банки и компании. Температурният показател от 1,5 гр. Ц. не е самоцел – ограничаването на глобалното затопляне в тези рамки създава пряка функционална обвързаност с изпълнението на редица други специфични клаузи в Парижкото споразумение за климата. Показателят от 1,5 гр. има и друго важно практическо значение – той се приема за методологическа основа на надеждни прогнози за икономическата рентабилност на проекти за добив на изкопаеми горива, в т.ч. тези от тях, „които ще останат в земята“. Конференцията в Глазгоу препотвърди надежда за спазване на показателя от 1,5 градуса затопляне до 2100 г., но експонира и анализи, които поставят под съмнение тази цел. Международната агенция по енергетика (МАЕ) изчисли, че ако се спазят всички ангажименти, поети на КОП26, затоплянето ще достигне 1,8 гр. Ц. Група учени, организирани от аналитичния център Climate Action Tracker, предупредиха, че тази стойност зависи от много условия, докато преобладаващата тенденция – ако не се предприемат драстични усилия до 2030 г. – сочи, че „повишаване на глоблната температура до 2,4 гр. Ц. до края на века не трябва да се изключва“.
Съгласуването на международна система за определяне цена на въглерода и търговия с емисии се смята за ключово изискване. В тази област действието и правилата на Европейската схема за търговия с емисии отново бяха давани за пример в Глазгоу. С нарастването на интереса на банки и компании в САЩ към амбициозната климатична програма на президента Байдън, в американските университети, в т.ч. популярната напоследък у нас харвардска бизнес школа, тази есен се преподават методики за управление на въглеродните емисии като основна фирмена финансова тежест от тук нататък. В по-голямата част от американския пазар и редица други страни все още няма цена на въглерода: президентът Байдън се колебае относно политика на администрацията по този въпрос. Като ориентировъчна базисна схема за цена на един тон парникови емисии представители на харвардската школа препоръчват скала от $50 през 2022 г., $100 през 2024 г., $200 през 2026 г. и $300 през 2028 г. Едно от постиженията на КОП 26 е, че най-после бе постигнато споразумение за правилата, по които ще функционират въглеродните пазари (чл.6 от Парижкото споразумение). В тях цената на въглерода е само един елемент.
Европейската схема за търговия с емисии, макар предизвикваща интерес в столиците на редица трети страни, може да изиграе централната си роля, само ако се реформира. Дълго време ефектът от Схемата беше скромен, тъй като цената бе 25 евро на тон-еквивалент парникови емисии, а 90% от индустриалните емисии бяха покрити от безплатни сертификати. Напоследък цената на тон емисии се покачи на 68 евро, с тенденция да стигне 100 евро/т. Час по-скоро трябва да се приемат нови регулации, които разширяват обхвата на ограниченията. Предстоят остри дебати по въпроса между страните членки. Някои страни в Централна и Източна Европа (България не прави изключение), повлияни и от шоковите енергийни цени, започнаха да предлагат „отлагане“ и „плавно съобразяване“ с по-високите стойности на парниковите емисии. Тази на пръв поглед защитна политика може да доведе до дългосрочни негативни последици. Ето защо, постигането на климатичните цели на ЕС все повече би трябвало да се планира и осъществява в по-широк географски формат, в който равнищата на парникови емисии да бъдат изчислявани като агрегатен показател, а не само на индивидуално национално ниво. Според консултантската компания McKinsеy, ако страна членка се стреми да постигне климатичните цели самостоятелно, стойността на прехода за нея би се увеличила с около 25 евро на всеки тон емисии.
Как да се справят европейските икономики? Разковничето е в съчетаване на няколко политики. Една нова амбициозна и убедителна ценова скала за парниковите емисии ще се превърне в ефективен лост за декарбонизация. На свой ред процесите на декарбонизация в различните отрасли ще имат търсения ефект, ако бъдат съобразени с целите за икономически растеж, съдаване на нови работни места, стимулиране на иновации и конкурентноспособност. На второ място, високите цени на емисиите трябва да се превърнат в инструмент за гъвкави и прозрачни данъчни реформи, така че нарастналите постъпления да улеснят тяхното преразпределение по начин, който да компенсира негативни икономически и социални последици и да стимулира критично важната обществена подкрепа за предприетите мерки. Остава да видим как ЕК ще оцени разписването на тези политики в българския Националния план за възстановяване и устойчивост. От това ще проличи и дали България е склонна да възприеме Европейската зелена сделка като стратегия за „преобразуване на икономиката и енергетиката и премоделиране на обществото“ или гледа на нея просто като на още един източник на европейски средства.
Страната се нуждае от смели и компетентни визионери – управленци, бизнесмени, представители на академичната общност и гражданското общество - които да развият ЕЗС като синтез от стратегии и политики, в т.ч. на първо място нова индустриална стратегия. Такава съвокупност от мерки трябва да има потенциал да придвижи напред икономиката по целия диапазон от отрасли и подотрасли, включително човешко развитие. На конференция по ЕЗС в София в средата на октомври комисар Мария Габриел предизвика аудиторията с отлично предложение, България да стане „долина на (зелен) водород“ – препратка към Партньорство за европейски водородни долини V3. Досега не сме забелязали насърчителни ответни реакции, а зеленият водород би могъл да реши редица стратегически цели на ЕЗС у нас. Фондация NET ZERO Международна мрежа за климата представи подобни виждания още преди година и понастоящем развива проучвателен проект, който установява перспективен потенциал и условия не само в България, но и в повечето страни от региона.
Европейската зелена сделка, с всичките недоизбистрени концепции и продължаващи различия между страните членки, доказа себе си и на международното поле. Като граждани на ЕС не може обаче да не дадем израз на разочарование от факта, че още при първата шокова ситуация на енергийните пазари ресорните комисари в Брюксел се показаха неподготвени, дори объркани. Не сработиха механизмите за сигурност на доставките, големите газохранилища в Германия, замислени като средство за ликвидност на целия европейски пазар, се оказаха недопустимо празни, предимствата на дизайна на единния енергиен европейски пазар се оказаха илюзорни, особено по отношение на цената на електроенергията. Ако си представим ЕЗС като дързък управленски, технологичен и регулаторен устрем към бъдеще на климатична неутралност, излиза, че неговите стратези са пренебрегнали да осигурят тила на това епохално начинание – именно поддържащите системи на изкопаемите горива. Колкото и Европа да бърза с декарбонизацията, процесът ще отнеме, в зависимост от отрасъла, 7-8, до 12-15 и дори 25 години. През този не кратък период водещите фактори в изключителната зависимост на ЕС от вносни енергоносители периодично ще затрудняват европейския енергиен преход. Пазарни и непазарн форми на външен натиск трябва следователно да бъдат управлявани решително, далновидно и координирано между ЕК и страните членки, осигурявайки постъпателен ход на Европейската зелена сдека.
Енергийната криза в ЕС се превърна в повод отделни национални лидери, чиито страни имат проблеми от друго естество с европейските институции, да поискат „отмяна на правилата на Европейската схема за търговия с емисии“. Показателна е реакцията на европейски експерти, които завиха по този повод, че нарастналите до небесата цени на газа, а не климатичните политики на ЕС, са причината за кризисното положение с цените на електроенергията в ЕС. „Единственият начин да се откъснем от зависимост от вносни фосилни горива и техните непредсказуеми цени е да ускорим прехода към възобновяеми източници, което, съчетано с мерки за енергийна ефективност, може да доведе до извеждане на природния газ от енергийната система на ЕС към 2035 г.“ (A. Вела).
Резултатите от КОП26 са противоречиви и тепърва ще се оценяват. Един от основните изводи е, че ангажиментите, поети в Глазгоу, ще променят дневния ред на глобалния бизнес. Движението е категорично в посока нетна нула. Очаква се ускоряване на дейностите с климатично въздействие в цялата реална икономика: на системно ниво, в различните индустрии и вътре във всяка организация. Българският бизнес има историческа мисия да се присъедини към тези процеси в ЕС и света и дори да заеме водеща партньорска позиция в нашия регион. Икономическо и технологично развитие на страна членка на ЕС вече не е възможно извън рамката на Европейската зелена сделка и световните тенденции в борбата с климатичните промени.
Петър Попчев